Лекция на проф. Светлозар Игов под наслов" Вечните мостове или Иво Андрич"

Една от залите на Славистичния център на ВТУ приюти солидна аудитория от съмишленици в идеята за вечните мостове на Балканите, пресъздадена и аргументирана от проф. Светлозар Игов. Темата е една метафора ,прекрояваща Балканите в един вечен мост между Севера и Юга. Иво Андрич е ключът към разбирането на тази земя, първият балкански писател отличен с Нобелова награда за литература. Югославският писател е отговора , една цялостна метафора на проблематика на света, неговото творчество ни дава пълната картина чрез сгъстения модел . В търсене на себе си младият- Иво Андрич е повлиян от екзистенциализма или ,,ние избираме книгите”, а не обратното. В ранният писател затворът заема централно място ,предопределено и от неговия престой там ,но не самият топос ,като такъв , а пустошта и самотата в душата му- дълбоките ментални нагласи на личността. Безпокойството ,страха и тревогата тези до болка, познати чувства на Балканите раждат „Немири” – стихотворения в проза ,повлияни от японски притчи и както често се случва един отзвук от настъпилото разочарование на осъществения идеал (движение „Млада Босна”). Следват редица статии под псевдоним сред които е отразена и българската реалност ,израз на ницшеанския ресантиман. Актуално звучащ и днес ,поради една или друга причина хората на Балканите сме с накърнено социалнално и или национално самочувствие. Иво Андрич не е просто талант , спонтанен писател, а ерудит, рационален и конструктивен ум. Паралелно с Йордан Йовков ( „Старопланински легенди”) по едно и също време на едно и също място ,именно Букурещ двамата автори пишат две забележителни книги ,колкото различни по техническото изпълнение, толкова и близки концептуално. Иво Андрич не се среща с Йовков ,но творчеството им дори несъзнато ,кореспондира –един невидим мост с книгата му „ Пътят на Али Джерзелез ‘’. Шибил от една страна и Али Джерзелез от друга пресъздават концептуалния модел „хуманизация на мита’’ (Томас Ман). Али е приземен представен ,като обикновен човек със своя бит, а Шибил слиза долу при хората ,заради любовта , а не отечеството.
Следват два брилянтни модерни романа на югославския писател „Мостът над Дрина”, където главен герой е предметният символ, но все пак това е един хетерогенен роман започва като приказка ,а завършва буржоазно , психологически. Другият му роман „ Травнишка хроника”е своебразна ,самобитна гледна точка към Балканите един паралел между човекът от Изтока и човека на Запада или „Моето име е Балкан-нейното Европа” (Милорад Павич). Иво Андрич ,обаче не спира дотук следва един доста актуално и злободневно звучащ роман „Госпожицата” –пресъздаващ чудовищната страст към вещното, скъпото и всъщност изяждащо истинното- човека така се случва и с героинята ,която умира от собствените си страхове и обладалата я параноя, мономаникаалността и да съхрани своето богатство. Иво Андрич може би неосъзнато гради модела на Балканите , вечните мостове, най-силно тук звучи неговия малък роман „Прокълнатия двор” (1954г). Този роман се предопределя от литературната критика,като най-важен ,пресъздаващ метафизичния реализъм . Една модерна притча за властта на насилието- символ на Балканите-тъмница ,но и на света-затвор (мостта) на човека ,който е попаднал в него невинен –дълбоко философските истини за живота и личността.
В този роман се чете характерната за балканския човек черта да се мисли за субект на историята ,а не обект, но творчеството днес и завинаги трябва да е многообразно, а не само черно и бяло. Публикуваните от Светлозар Игов записки на Иво Андрич „Летуване на Юг” прдставляват едно бягство на личността. Пред света Азът-ключът на вечните мостове се вглежда в котловината (затвор) , жаждата за отворения свят, свободата-трансцедентният изход нерелигиозният, а копнежът на човека отвъд. Иво Андрич е едно ,своеобразно огледало на нашата съвременност ,откриващ отговора в крехките мигове на щастие и по-трайно в изкуството ,именно това е моста –тази блестяща симбиоза на историческия песимизъм и трансцедентния оптимизъм или погледът отвъд.

Реалност

Смокинов свят
и плачещи млечни дървеса.
Пуст бряг
и самотни сенки
на нощта.

Шоколадов свят
и жадни, гладни
за кадифен вкус и какаов аромат,
деца!

Вълшебен свят
и изгубена магична пръчица.
Свят празник,
а липсват чудеса .

Да приветсваме реалността !
Ограбен пътник
през смешна паважна алея,
изпълнена с карнавална пропаганда.

Изгубен свят-
стойностно анатемосан
,но пък със захарна глазура,
поръсен.

Навън ,обаче заваля...
Глазура, чао!
Ами ,света?!
Добре дошла на реалността!

Жадни души

Малки песъчинки
гонят се в мрака
рисуват сребърни крила.
Луната бди над тях,
озарява им пътя.
Морето разпилява ги,
а те отново жадни-
търсят се !
Рискуват ,викат и дирят
своето аз
в небесния прах.
Хващат се за ръка !
И за своя дом от приказни паважи-
бленуват.
Дори за миг
да го видят съграден!

Пъзел

Скършени крила,
изпепелени пролетни листа,
прогнила ябълка,
чаша червено вино -
празна маса...

Масло,стичащо се от стара
шевна машина.
Нова рокля на пода.
Изгубена душа.
Наранена плът.
Плащ !

Излъгани надежди,
разпадната съдба,
неясно бъдеще !
Бледолик бродник
без душа.

Фалш ,фалш, суета !
Нечовек , а клоун
неличност ,а безотговорен
хлапак.

Свършен миг !
Излишен гняв,
разрушителна ненавист
към вчерашната тя...
Обезглавен рицар !

Край, много болка и тъма...
Финал- не !
Ново начало !
Истина една...

Пеперуда

Малка сянка на две превита.
И трепти , трепти, трепти...
Наранена пеперуда
пърха,пърха, но
напразно ..
Затворничка сакрална е
на храм от болка
и пропилени мечти,
мигновено щастие
в илюзорен огледален свят.
Тя се блъска, блъска
в своите душевни дълбини
и крещи,крещи, крещи..
Крехко и тленно сърцето
тупти ли тупти,
а тя руши ,руши, руши..
в себе си загуби се
изпепелена...
И днес я видях-
пеперуда- луда , дива и свободна.
Беше друга ,променена
от болката и надеждата родена
и сега лети , лети,лети
дорде чуковете на съдбата
не и ранят отново крилата.
Нежно създание , не ,
а крепост със сърце
бъди ,бъди мое лице!
По своя път върви ,че кратък е, незнаен..