Една от залите на Славистичния център на ВТУ приюти солидна аудитория от съмишленици в идеята за вечните мостове на Балканите, пресъздадена и аргументирана от проф. Светлозар Игов. Темата е една метафора ,прекрояваща Балканите в един вечен мост между Севера и Юга. Иво Андрич е ключът към разбирането на тази земя, първият балкански писател отличен с Нобелова награда за литература. Югославският писател е отговора , една цялостна метафора на проблематика на света, неговото творчество ни дава пълната картина чрез сгъстения модел . В търсене на себе си младият- Иво Андрич е повлиян от екзистенциализма или ,,ние избираме книгите”, а не обратното. В ранният писател затворът заема централно място ,предопределено и от неговия престой там ,но не самият топос ,като такъв , а пустошта и самотата в душата му- дълбоките ментални нагласи на личността. Безпокойството ,страха и тревогата тези до болка, познати чувства на Балканите раждат „Немири” – стихотворения в проза ,повлияни от японски притчи и както често се случва един отзвук от настъпилото разочарование на осъществения идеал (движение „Млада Босна”). Следват редица статии под псевдоним сред които е отразена и българската реалност ,израз на ницшеанския ресантиман. Актуално звучащ и днес ,поради една или друга причина хората на Балканите сме с накърнено социалнално и или национално самочувствие. Иво Андрич не е просто талант , спонтанен писател, а ерудит, рационален и конструктивен ум. Паралелно с Йордан Йовков ( „Старопланински легенди”) по едно и също време на едно и също място ,именно Букурещ двамата автори пишат две забележителни книги ,колкото различни по техническото изпълнение, толкова и близки концептуално. Иво Андрич не се среща с Йовков ,но творчеството им дори несъзнато ,кореспондира –един невидим мост с книгата му „ Пътят на Али Джерзелез ‘’. Шибил от една страна и Али Джерзелез от друга пресъздават концептуалния модел „хуманизация на мита’’ (Томас Ман). Али е приземен представен ,като обикновен човек със своя бит, а Шибил слиза долу при хората ,заради любовта , а не отечеството.
Следват два брилянтни модерни романа на югославския писател „Мостът над Дрина”, където главен герой е предметният символ, но все пак това е един хетерогенен роман започва като приказка ,а завършва буржоазно , психологически. Другият му роман „ Травнишка хроника”е своебразна ,самобитна гледна точка към Балканите един паралел между човекът от Изтока и човека на Запада или „Моето име е Балкан-нейното Европа” (Милорад Павич). Иво Андрич ,обаче не спира дотук следва един доста актуално и злободневно звучащ роман „Госпожицата” –пресъздаващ чудовищната страст към вещното, скъпото и всъщност изяждащо истинното- човека така се случва и с героинята ,която умира от собствените си страхове и обладалата я параноя, мономаникаалността и да съхрани своето богатство. Иво Андрич може би неосъзнато гради модела на Балканите , вечните мостове, най-силно тук звучи неговия малък роман „Прокълнатия двор” (1954г). Този роман се предопределя от литературната критика,като най-важен ,пресъздаващ метафизичния реализъм . Една модерна притча за властта на насилието- символ на Балканите-тъмница ,но и на света-затвор (мостта) на човека ,който е попаднал в него невинен –дълбоко философските истини за живота и личността.
В този роман се чете характерната за балканския човек черта да се мисли за субект на историята ,а не обект, но творчеството днес и завинаги трябва да е многообразно, а не само черно и бяло. Публикуваните от Светлозар Игов записки на Иво Андрич „Летуване на Юг” прдставляват едно бягство на личността. Пред света Азът-ключът на вечните мостове се вглежда в котловината (затвор) , жаждата за отворения свят, свободата-трансцедентният изход нерелигиозният, а копнежът на човека отвъд. Иво Андрич е едно ,своеобразно огледало на нашата съвременност ,откриващ отговора в крехките мигове на щастие и по-трайно в изкуството ,именно това е моста –тази блестяща симбиоза на историческия песимизъм и трансцедентния оптимизъм или погледът отвъд.
